СЛУЧАЯТ С ДЖОН КЕНЕДИ И ВИЕТНАМ

Идеализъм и прагматизъм в американската реторика. Случаят с Джон Кенеди и Виетнам                                                     

Автор Борис Глушков

Тезисът е публикуван за първи път в Онлайн справочник по реторика и може да бъде достъпен от тук.

Въведение

Политическата реторика създава полето на политическа реалност, в която мислите и действията на политиците намират своето приложение. Сред политиците, които се опитват да се издигнат на този лингвистичен Колизеум, едва ли има по-влиятелни от президентите на САЩ. Президентите говорят с авторитет, с който никой друг политик, активист или просто гражданин не може да се сравнява. Те имат постоянен достъп до медии и телевизионни канали и могат да представят съобщенията си пред обществото по всяко време. Тези съобщения от своя страна генерират серия от политически и реторически битки за други.

Съвременните американски президенти имат възможността да влязат в публичното пространство „през главата на Конгреса” директно до американския народ с цел подкрепа към политиките, които те защитават. Те се стремят да предадат възможно най-убедително своята позиция. Фокусът на настоящата работа е върху речите на американския президент Джон Фитцжералд Кенеди и типа аргументи, с които той си служи, за да убеждава американското общество. Първо ще отделя внимание на идеализма и прагматизма в американската политическа реторика, след което ще изследвам как Кенеди прилага двата типа аргументи в публичните му речи за Виетнамската война и функциите, които тези аргументи са изпълнявали. В провокатор за написването на настоящата работа се превърна предишно изследване на Родерик Харт, според когото миксът между идеализъм и прагматизъм е ключът към успешна американска политическа реторика. като основа. Но нито едно изследване не демонстрира как президентите балансират между тези два апела или конкретните функции, чрез които тези два апела се допълват в стратегия. Това ще се опитам да изясня с настоящата работа.

Целите са да се изследва политическата реторика на Джон Кенеди и типовете аргументи, които ползва; да се изследва как функционират аргументите в реторичния дискурс на Кенеди; да се изследва как Кенеди балансира между двата типа аргументи, които ползва в политически си дискурс.

Теоретична рамка и обект на изследването

В настоящата разработка са използвани цитати от конференциите на Джон Кенеди, достъпни от онлайн архив, посочен в библиографията в края на текста. Основните източници за написването на тази работа са книги и документи, издадени в различен период от време 1953–1991 г. В изложението следва да бъдат използвани дефинициите за прагамтичен дискурс и идеалистичен дискурс, определени от Филип Уандър и Кенет Бърк. Дефинициите се актуални и до днес, защото американската политика продължава да се подчинява на същите реторични правила и до ден днешен, а отношение на обществото към оратора, който комбинира двата изследвани типа аргументи, има сходно функциониране в последните 50 години.

Уводни думи

През 1951 г. конгресменът Джон Кенеди от Масачузетс отива на проучвателна мисия в Близкия и Далечния Изток. След завръщането си Кенеди потвърди своята подкрепа към усилията на Запада да защитава свободата и в двата региона. В обръщение по радиото той говори за сложността на Югоизточна Азия и предупреждава, че положението там призовава за прилагането на конкретни политики:

„Индокитайските държави са държави марионетки, френски княжества с големи ресурси, както обикновено, примери за колониализма. Има смисъл да се борим срещу Комунизма, но не само чрез силата на оръжието. Задачата е по-скоро да изградим антикомунистски настроения в проблемните области. Но ако го правим настрана от центъра на събитията, сме обречени на неуспех.” [1].

През 1956 г. той обявява: „Виетнам представлява ключов камък към свободния свят в Югоизточна Азия.” [2].

По много начини това ранно ораторско изявление загатва за особеностите на президентската реторика на Кенеди за Виетнамската война. От 1961 г. до 1963 г. президентът Джон Кенеди се позовава на идеалистични условия за насърчаване на американците да погледнат към конфликта във Виетнам като малка част от по-голямата борба между свободата и комунизма. Според президента Съединените щати трябва да направят каквото е необходимо, за да се защити свободата на Виетнам. Кенеди обяснява, че ситуацията там е много сложна и уникална заради историята, правителството, логистиката, юридическите отношения със САЩ. Имайки предвид тези особености, президентът обявява, че САЩ трябва прагматично да следва специална политика в името на това да се изпълни мисията във Виетнам.

Прагматизмът е качеството, с което много американци запомнят Кенеди. Според Филип Уондър, например, външната политическа реторика на президента е пример за „технократски реализъм”, тъй като вниманието е фокусирано върху сложността и експертизата [3]. Но освен сложността, Кенеди поставя акцент върху принципите, както и  върху практическите аспекти. По-конкретно той лавира между идеалистичния дискурс, който налага принципите на народа като стимул за решаването на обществени проблеми, и прагматичния дискурс, който набляга върху ефективността от практическото изпълнение на определени политики. Ползвайки тези два основни пункта като основа, президентът „начислява” реторични и политически предимства за себе си. Предишни изследвания показват, че миксът между идеализъм и прагматизъм е ключът към успешна американска политическа реторика [4], но нито едно изследване не демонстрира как президентите балансират между тези два апела или конкретните функции, чрез които тези два апела се допълват в стратегия.

Убедителната американска традиция: идеализъм и прагматизъм

Американските реторици създават тенденцията да разчитат на два основни типа апели: идеалистични аргументи и прагматични аргументи. Ричард Уийвър обяснява, че идеалистичните аргументи съдържат особен набор от принципи. Например един политик може да определи децата като бъдещето за обществото и основавайки се на този принцип, да стартира правителствени програми, които целят осигуряването на качествена храна, подслон, медицинска грижа и образование за децата. Прагматичният дискурс, от друга страна, съдържа аргументи от типа причина-следствие [5]. Според Кенет Бърк прагматичната реторика оценява доктрината според ефекта или последствията, които ще предизвика – „това, което е добро за вас”, „разликата, която ще настъпи за нас и вас”. В обобщение, идеалистичният дискурс обхваща трайните принципи и идеи, докато прагматичният дискурс е смислово ангажиран с практичните аспекти.

Умелото съчетаване на идеалистични и прагматични аргументи от Дж. Ф. Кенеди

Когато има проблеми в обществото дефиницията е ключът към убеждаването. Дейвид Заферски обяснява, че „да избереш дадена дефиниция означава да се позовеш на определена причина” – когато се даде дефиниция на даден проблем, се поставят ясни граници, в рамките на които той подлежи на дискутиране [6]. Когато един проблем се дефинира като криза, например, има определени последици и се изискват спешното вземане на крайни мерки с цел избягване кризата [7]. Единият вид дефиниция „контекстуална дефиниция” се появява, когато ораторът постави даден проблем в определена ситуация. Бърк обяснява процеса по следния начин: „За да си обясните дадено нещо, го поставете в смисловите рамки на друго. Идеята за поставяне в дадени граници на проблема влияе до голяма степен на търсенето на дефиниция: за да определиш нещо трябва да се маркират границите му и да се използват термините, които притежават най-близка контекстуална връзка с проблема.” [8]. В случая на Кенеди и речите му за Виетнамската война, президентът основава аргументите си по два-различни начина. При първия начин Кенеди определя конфликтът във Виетнам в идеалистичен смисъл като световна борба между страни, които илюстрират конфликта между принципите на свободата и принципите на комунизма. При така заложените идеали той отстоява позицията, че САЩ трябва да направи необходимото, за да се осъществи победа. При втория начин  Кенеди поставя виетнамския конфликт в границите на виетнамската история, правителство и юридически връзки със САЩ с аргументите как при тези условия са нужни практически политики. Лавирайки умело между идеалистичните и прагматични аргументи, президентът Кенеди печели преимущество в убедителността си.

Идеалистичният аргумент – върху моралната основа

В публичните си речи Кенеди често поставя Виетнам в контекста на конфликт на принципи. Например той заявява пред Американското общество от редактори на вестници [9], че Южен Виетнам е просто едно бойно поле, което е част от по-голямата борба между свободата и комунизма. Президентът ползва аргументът, че „ние сме изправени пред безпощадна борба във всяко кътче на земното кълбо, която достига по-далеч от сблъсъка на армии и оръжия” (Public Papers of the Presidents: 305-306) [10]. В статия в списание през 1963 г. той описва нациите като актьори, които олицетворяват или принципите на свободата, или принципите на комунизма. Кенеди пише, че: „Две велики сили – светът на комунизма и светът на свободния избор – наддават относно това в коя посока ще се движи историята.” [11].

Типично за идеалистичната реторика, Кенеди определя нациите като обединени върху принципите, които той твърди, че са общи за всички и прилага този дискурс, за да осъществи политиката си на намесване на САЩ във Виетнам.

Идеалистичните аргументи на Президента издигат Виетнам от нивото на цивилен конфликт в морална битка. Неговите апели засилват значението на намесата на САЩ във Виетнам и призовава американците да подкрепят защитата на техния най-съкровен принцип – свободата. В свое публично изказване в Ню Орлиънс Кенеди казва на гражданите, че САЩ трябва „да поеме тежестта да помогне в защитата на свободата” във Виетнам [12]. По същия начин президентът се обръща към Общото събрание на ООН и призовава членовете „да се присъединят към свободните хора, поемайки своята отговорност” [13]. Той настоява, че САЩ помага на Южен Виетнам по всеки възможен начин, за да се запази независимостта на нацията и да се запази свободата като цяло [14].

Има два други ключови исторически момента, в които Кенеди ползва идеалистичния дискурс за целите си на убедителен оратор. По време на конференцията му за стоманената криза той сравнява американците, които правят жертви във Виетнам, за да изпълнят отговорността на нацията си, с хората, за които преследването на лична власт и облага надвишава тяхното чувство за обществена отговорност [15]. Това сравнение разделя гражданите на две категории: тези, които живеят според определени обществени принципи и тези, които не живеят според тях. В известната си публична реч за гражданските права на 11 юни 1963 г. Президентът прави стратегическа референция за намесата на САЩ в Южна Азия: „Днес сме отдадени на световна борба да разпространяваме и защитаваме правата на всички, които искат да бъдат свободни. И когато американци са изпратени във Виетнам или Западен Берлин ние не питаме само за белите.Възможно е за американци от какъвто и да е цвят да се присъединяват към всякакви обществени институции без да се налага да бъдат спирани.” [16].

Кенеди отново „презарежда” идеологията за моралната отдаденост на нацията за запазване на свободата и подчертава, че чернокожите, както и белите, правят саможертви, за да изпълнят отговорността си. Той твърди, че черните са американски граждани, които са поели отговорността си и са извоювали правата си. Отново Кенеди използва Виетнам, за да оправдае дадена  политика; отново използва идеалистични аргументи, за да подчертае важността на намесата на САЩ във Виетнам.

Основаната на морала реторика на президента му дава определени предимства. Първо, аргументите на Кенеди допринасят той да звучи уверено и му позволяват да „задоволи” тези, които желаят твърда позиция срещу комунизма в Югоизточна Азия.  Идеалистичните му апели му позволяват да постави Виетнам като поредната битка в борбата свобода срещу комунизъм. Неговите думи го превръщат в човек на принципите, който ще направи всичко нужно, за да спечели. Освен това и по своему предупреждават „врага” за отдадеността си.

Второто предимство в идеалистичните аргументи на президента са в това, че ги ползва, за да повиши подкрепата към политиката си. Когато Конгресът заплашва, че ще намали чуждата помощ, Кенеди заявява:

„Успявали сме да държим фронт срещу вътрешната подривна дейност на комунистите, както и срещу външните заплахи от военна намеса заради дългогодишната помощ, която САЩ оказва на страните, които се сблъскват с този проблем. Помагаме на хората във Виетнам. Помагаме на страните в Латинска Америка, които са изправени пред колебания. Ако спрем да им помагаме, те ще се превърнат в лесно превземаема крепост от комунистите.” [17]

Кенеди акцентира върху това, че чуждестранната помощ е предложение, отнасящо се до „всичко или нищо” заради принципите, които са заложени. Конгресът може или да подсигури помощта, която Кенеди иска, или трябва да поеме отговорност за победата на комунизма и поражението над свободата у засегнатите нации. Аргументите му за Виетнам определят конфликта като битка на принципи и призовава гражданите или да се отдадат на каузата му, или да се подготвят за победа на комунизма там, което ще навреди на свободата в цял свят.

Широко разпространено е схващането, че Кенеди носи славата на спокоен оратор, но Харт излага аргумент, според който президентът често се разгорещява, когато говори за комунизма [18]. Реториката на Кенеди за Виетнам доказва това. В публичния си дискурс той спряга Виетнам в най-широката проблематика: световната борба между принципите за свобода и комунизъм. Аргументите му го представят като човек на принципите, който зарежда САЩ с моралния дълг да помогне на Виетнам с необходимите мерки. Поставянето на битката в смисловите граници на морала Кенеди оправдава пред всички намесата на Америка в Югоизточна Азия.

Но това не единственият начин, по който той говори за Виетнам. Президентът ползва идеалистични аргументи в речи, които ангажират обществото и/или Конгреса с подкрепа към политиката му. Но в други ситуации, най-вече когато отговаря на въпроси на журналисти относно политиката си, той се е обръщал към прагматичните аргументи.

Прагматичните аргументи – заложени върху практическите аспекти

Прагматичната реторика на Кенеди насърчава американците да гледа на Виетнам по отношение на нейната история, правителство и правни отношения със САЩ. Той предупреждава, че политиката на САЩ за защита на Южен Виетнам трябва да бъде добре съобразена и адаптирана спрямо реалността в страна. В интервюта и пресконференции той подчертава, че специални видове „обучение”, „транспорт”, „голяма икономическа помощ”, „оборудване” и „съветници” ще бъдат предоставени от страна на САЩ, но рядко дава детайли за това, какво те обхващат. Когато репортер пита защо политиката на САЩ във Виетнам е различна от политиката на САЩ в Лаос, Кенеди отговаря, че „спрямо географското място, историята, природата на заплахата и алтернативните решения са формирали възможно най-добрата стратегия в зависимост от конкретната държава” [19]. Според думите на президента тогава политиката на САЩ цели да изпълни отдадеността си на свободата и да бъде „практична” в същото време.

Подобно на идеалистическия си дискурс Кенеди се ползва с конкретни предимства и когато обсъжда Виетнам в практически план. Той твърди, че само политика, изработена от експерти би могла да осъществи желаните положителни последствия. Чрез риторичното си упование на „експерти” и тънкостите на „националната сигурност”, Уандер посочва, че Кенеди успява да разсее публичните дискусии и критиките [20]. Например през май 1961 г. Кенеди обявява, че вицепрезидентът Джонсън ще отиде на специална проучвателна мисия в Азия и че ще бъде придружен от „техници”. Когато репортер задава въпрос дали президентът на САЩ ще изпраща войски във Виетнам, Кенеди отговаря, че решението за войските ще почаква, докато Джонсън се консултира с правителството на Южен Виетнам [21]. Той набляга върху това, че решенията относно Виетнам трябва да бъдат на базата на експертна оценка, за да имат практически шанс за успех. Макар че президентът е пратил свои пратеници в огнището на конфликта, той така и не дискутира публично завръщането на Джонсън нито това каква информация е събрана.

През октомври 1961 г. Кенеди обявява, че ще изпрати представители до Сайгон, този път генерал Максуел Тейлър, за да „обсъдим с президента и американски служители на място начини, по които можем да помогнем на правителството на Виетнам с посрещането на тази заплаха за независимостта им” [22]. Но когато Тейлър се завръща, Кенеди казва на репортерите, че „Информацията на генерал Тейлър ще е нужно да бъде разгледана не само от правителството на САЩ, а и от правителството на Южен Виетнам и на този етап нямам какво да се каже.” [23]

Две години по-късно, през 1963 г., Кенеди отново не е изявява публична позиция относно Виетнам, когато назначава бивш противник, републиканецът Хенри Лодж, като посланик в Сайгон. На пресконференция скоро след назначаването му, Президентът отказва да отговори на въпрос относно способността на президента на Южен Виетнам да реформира правителството си, слушайки тогавашния си съветник. Кенеди отговаря, че не смята, че е полезно да се води тази дискусия, защото това подлежи на обсъждане единствено от посланиците [24].

В допълнение Кенеди настоява, че националната сигурност не позволява публичното дискутиране на външната политика на Америка. Той казва на репротерите, например, че „има надвиснала опасност, която зависи от информираността. Не бихме искали да даваме информация, която може да се ползва като преимущество от врага” [25]. Уандер обяснява тези негови думи със следната причина: „Предполага се, че обикновените хора не са способни да схванат външната политика на Америка, да интерпретират проблеми, за които нямат информация поради въпрос на национална сигурност както и да разберат техническия инструмент, използван за избиране, обработване и  тълкуване на данните, които са от значение за външната политика.” [26]. Реториката на американския президент държи в неведение обществото за това, което неговата администрация прави или не прави във Виетнам. Неговият дискурс насърчава другите да гледат на тайния режим на работа на Белия дом като нещо нормално, което важи и до днес.

В случаите, когато журналистите разпитват президента за очевидната липса на успех във Виетнам, Кенеди отново използва прагматичен аргумент, но този път за да оправдае бавния напредък на американската политика там, той казва на репортерите, например, че понякога „целите на САЩ са трудни за изпълнение, защото Южен Виетнам не разполага с достатъчно опитни администратори заради краткото време, през което е съществувал като независима страна и войните, които е водил.” [27]. Американците трябвало да разберат, че бавния прогрес към решаването на конфликта в Южен Виетнам се дължи на проблематичната история на нацията. По същия начин Кенеди оправдава липсата на влияние на САЩ над Камбоджа, Тайланд, поставяйки проблема в контекста на уникалното за тези нации минало. Президентът обяснява: „Не можем да очакваме тези страни да направят всичко по начина, по който ние искаме да се случи. Те има свои собствени интереси, особености и традиции. Не можем да накараме всички да споделят нашия имидж. В допълнение, ние имаме древни дрязги между страните. Не можем да променим света, но можем да му повлияем.” [28].

Друго усложнение в прилагането на политиката на САЩ, което Кенеди излага като аргумент, е лошият терен във Виетнам. По време на конференция през 1962 г. президентът подчертава, че „е трудно воденето на партизанска война. Нужни са войници 10:1 заради особено трудния терен във Южен Виетнам.” [29]. Когато будистите протестират срещу сайгонското правителство през юни 1963 г., Кенеди обяснява, че целта на САЩ е все още да запази свободата на Южен Виетнам, но за да го направи трябва да решава и в последствие възникнали проблеми със сайгонското правителство. Той твърди, че мисията на САЩ във Виетнам не се е променила,  но прагматично подмята, че сложността на конфликта там изисква ползване на специални методи. Тези методи често се оказват бавни за изпълнение, но това единственият начин да се изпълни целта на САЩ.

На последно място президентът използва прагматична реторика, за да отклони въпроси за политически въпроси като цитира сложни детайли за Виетнам, което му изгражда имидж на начетен лидер. Докато Кенеди приключи своя „отговор” никой не би обвинил неговият събеседник в случай, че забрави какъв въпрос е задал на първо място. В същото време знанията на президента са впечатлявали неговите събеседници и го представят като компетентен. Например репортер съобщава на Кенеди, че в публикация се споменава, че той е по-малко откровен с американския народ относно случващото се във Виетнам. След което му задава въпроса „Бихте ли хвърлили малко повече светлина върху това?” В отговор Кенеди казва: „Да, както знаете за повече от десетилетие САЩ помага на хората във Виетнам да извоюват независимостта си. Още на 23-ти декември 1950 г. подписахме споразумение за военна помощ с Франция и Индокитай, които по това време включваха Виетнам, Лаос и Камбоджа. Също подписахме през декември 1951 г. директно споразумение с Виетнам…” [30].

Този цитат представлява част от историческия „урок” на Кенеди в случая и показва много добре как цитирането на сложни факти и цифри маскира успешно бягството му от въпроса на репортера. Той не е нито първият, нито последният президент, който бяга от зададените му въпроси по този начин, но този пример показва как Кенеди акцентира върху практическите детайли, което го представя като високо образован и информиран лидер.

Прагматичните аргументи на Кенеди за Виетнам типизират една спокойна и „хладна” реторика, която много хора свързват с неговото управление. Думите му позволяват да бъде неясен и потаен при обсъждането на правителствената политика, за да оправдае бавния напредък и да затвърди обществения си имидж. Прагматичните аргументи не са единствените аргументи, които са от значение за дискурса на Кенеди; идеалистичните аргументи също заемат важна роля. За да бъде разбрана реториката за Виетнам на Президента напълно, първо трябва да бъдат разбрани типовете аргументи и начина, по който Кенеди ги преплита.

Реторичните уроци от Кенеди

Внимателният анализ на реториката на Кенеди с Виетнамската война показва, че той не започва един тип аргумент, след което завършва с друг. Вместо това президентът понякога идеалистически визира конфликтът във Виетнам като една малка част от по-голямата Студена война и настоява, че Америка трябва да защитава свободата по-всеки възможен начин. Понякога Кенеди използва прагматични аргументи, за да постави Виетнам в границите на историческите, правителствените и правните си особености. Целта отново е защитата на свободата във Виетнам, но президентът фокусира вниманието върху експертните политики, които трябва да се извършат, за да се постигне целта, а не самата цел. Неговото деликатно балансиране с идеалистични и прагматични аргументи му спечелват убедителен успех в краткосрочен план, който вероятно щеше да се разколебае в по-дългосрочно развитие. В много отношения реториката на Кенеди би могла да бъде пътят към намесата на САЩ във Виетнамската война.

Цитати и бележки:

[1] Копие от доклада по случай пътуването до Далечния Изток от Хон за John F. Kennedy, Представител на 11-ти окръг на Масачузетс след радио излъчване от Station WOR, New York, New York,” 15 ноември 1951, Boston Office, документи с речи, 8/16/47-11/51, Документи на бъдещите президенти: Кутия 95, John F. Kennedy Library.

[2] Wesley R. Fishel, ed., Vietnam: Anatomy of a Conflict. Itasca, IL: F. E. Peacock Publishers, 1968, 144.

[3] Wander, P.  „The Rhetoric of American Foreign Policy,” Quarterly Journal of Speech 70, 1984, 347-350.

[4] Hart, Roderick P.  „The Functions of Human Communication in the Maintenance of Public Values,” Handbook of Rhetorical and Communication Theory, eds. Carroll C. Arnold and John Waite Bowers (Boston: Allyn and Bacon, 1984, 759.

[5] Weaver, Richard M. The Ethics of Rhetoric (Chicago: Henry Regnery Company 1953, 209.

[6] Zarefsky, David President Johnson’s War on Poverty (University: U of Alabama P, 1986, 8.

[7] Bostdorff, Denise M. „The Presidency and Promoted Crisis: Reagan, Grenada, and Issue Management,” Presidential Studies Quarterly 21, 1991, 737-750.

[8] Burke, Kenneth A Grammar of Motives, 1945; Berkeley: University of California P, 1969, 26,29,24.

[9] American Society of Newspaper Editors.

[10] (Public Papers of the Presidents: 305-306)

 [11] Статия на Кенеди „Къде се намираме”, публикувана в американско списание на 15 януари 1963 г.

 [12] Обръщение в Ню Орлиънс на откриването на New Dockside Terminal, 4-ти май 1962 г.

 [13]  Обръщение в Ню Йорк Сити преди общото събрание на ООН, 25-ти септември 1961 г.

 [14] Новинарска конференция на Президента, 7-ми февруари 1962 г.

[15] Открито изявление на Президента на негова конференция, 11-ти април 1962 г.

[16] Радио и телевизионен репортаж за Правата на американските граждани, 11-ти юни 1963 г.

[17] Излъчване на забележки към търговията и чуждата помощ, 23-ти септември 1963 г.

[18] Hart, Roderick P.  „The Functions of Human Communication in the Maintenance of Public Values,” Handbook of Rhetorical and Communication Theory, eds. Carroll C. Arnold and John Waite Bowers (Boston: Allyn and Bacon, 1984, 107.

[19]  Конференцията на президента, 8-ми май 1963 г.

[20]  Wander, P.  „The Rhetoric of American Foreign Policy,” Quarterly Journal of Speech 70, 1984, 350)

[21]. Конференция на президента, 5-ти май 1961 г.

[22]Конференция на президента, 11-ти октомври 1961 г.

[23] Конференция на президента, 8-ми ноември 1961 г.

[24] Конференция на президента, 12-ти септември 1963 г.

[25] Конференция на президента, 7-ми февруари 1962 г.

[26] Wander, P.  „The Rhetoric of American Foreign Policy,” Quarterly Journal of Speech 70, 1984, 350.

[27] Конференция на президента, 21-ви февруари 1962 г.

[28] Репортаж от NBC’s „Huntley-Brinkley Report,” 9-ти септември, 1963 г.

[29] Конференция на президента, 12-ти декември 1962 г.

[30] Hart, Roderick P.  „The Functions of Human Communication in the Maintenance of Public Values,” Handbook of Rhetorical and Communication Theory, eds. Carroll C. Arnold and John Waite Bowers (Boston: Allyn and Bacon, 1984, 105.

Библиография:

1. 1.    Wesley R. Fishel, ed., Vietnam: Anatomy of a Conflict. Itasca, IL: F. E. Peacock Publishers, 1968.
2. 2.    Wander, P.  „The Rhetoric of American Foreign Policy,” Quarterly Journal of Speech 70, 1984.
3. 3.    Hart, Roderick P.  „The Functions of Human Communication in the Maintenance of Public Values,” Handbook of Rhetorical and Communication Theory, eds. Carroll C. Arnold and John Waite Bowers (Boston: Allyn and Bacon, 1984)
4. 4.    Weaver, Richard M. The Ethics of Rhetoric (Chicago: Henry Regnery Company 1953)
5. 5.    Burke, Kenneth A Grammar of Motives (1945; Berkeley: U of California P, 1969)
6. 6.    Zarefsky, David President Johnson’s War on Poverty (University: U of Alabama P, 1986)
7. 7.    Bostdorff, Denise M. „The Presidency and Promoted Crisis: Reagan, Grenada, and Issue Management,” Presidential Studies Quarterly 21 (1991)

Източници от интернет, обект на настоящия анализ:

1. „Press Conferences of President Kennedy” Map. John. F. Kennedy – Presidential library and museum Columbia Point, Boston MA 2012
   Достъпно на 18.06.2012  <http://www.jfklibrary.org/Research/Ready-Reference/Press-Conferences.aspx>.

© Борис Глушков – автор на текста, студент,  специалност: Връзки с обществеността.Текстът е подготвен за изпита по „Публична реч” при   доц. дфн Иванка Мавродиева и одобрен от нея за публикуване със съгласието на студента.Цитирането на източника „Онлайн справочник по реторика”, публикацията „Идеализъм и прагматизъм в американската реторика. Случаят с Джон Кенеди и Виетнам”и автора Борис Глушков е задължително.